Драги ми Смехурко,
Пиша ти това писмо, защото знам, че ще ме разбереш. Искам да ти кажа какво чувствам в момента. Виждам България и хората в нея и се чудя: Защо много от тях изглеждат нещастни, угрижени, сякаш в някаква летаргия? В по-голямата си част са на средна възраст и това са тези, които си затварят очите за важните неща, гледат в земята, когато вървят, а не напред. Но… направих малка грешка, не си затварят очите за важните неща, за тях те са храната, парите и всички онези малки материални неща, които ги карат да се чувстват добре
От няколко месеца насам, виждам и други хора, те са щастливи и с някакъв особен плам в очите. Наричат ги студенти…. Млади са и говорят за морал, отговорност и добри дела, обичат България и искат да останат и да се развиват в нея. Затварят улици, университети и се бунтуват срещу тези първите…. срещу летаргията, изграденото статукво, страха и бездействието. Бездействието на тези, които трябва да ни бъдат пример, да ни водят, да ни учат на морал и ценности. Страхът на същите тези, които се боят да не кажат нещо грешно срещу господина със скъпия костюм, за да не останат на улицата.
Разликата между първите и Вторите е не само възрастта, но и принципите. Едните са сити, на топло и нещастни, а другите са мокри, бити и щастливи. Драги ми Смехурко питам се… За какво живеем??? Да мълчим и да оставим други хора да живеят нашия живот или да наддадем глас, уверени отстояващи позицията си. Вече жребият е хвърлен и това не е просто една битка, това е екзистенциален избор – Дали да съществуваме поотделно, нещастни и озлобени или…. Да се обединим и покажем кои сме и как искаме да живеем, да стоим зад думите си и да следваме принципите си докрай.
„Може да направиш две грешки по пътя към истината: да не го извървиш целия и въобще да не тръгнеш по него.” Ние тръгнахме, направихме първата крачка… от нас зависи дали ще го извървим докрай. Но искам да не сме сами, искам да сме с тези, които са били преди нас и биха дали всичко да са на нашето място. Искам да попитам всички по-възрастни: Къде сте сега, когато трябва да ни поведете и застъпите за нас? Къде сте? Вие сте ни създали и ви обичаме… Нищо, знаем че ви е страх, нормално е, но ни хванете за ръка и вървете с нас… Забравете всички страхове, нещастия, неуспехи…
Това е миналото, то не ни принадлежи. Принадлежи ни настоящето, а човек става победител и нищо не може да го поклати, когато преодолее страховете и преградите, които сам е поставил.
И мили по-възрастни хора, ако решите да ни оставите да вървим сами по пътя, не се безпокойте… ще се справим, защото могат да ни отнемат пари, къщи и материални неща, както са го правили с вас, но не могат да заглушат онзи шепот, който чуваме, и който ни призовава за свобода и стремеж към по-добър живот.
Твой приятел вечен, Весел Патиланец
veselpatilanec 